сряда, 11 декември 2013 г.

Манастирска боб чорба или ''Чорба от греховете на отец Никодим''





























Манастирска боб чорба или ''Чорба от греховете на отец Никодим''


Необходими продукти:


1 шепа наситнен магданоз
250 гр. черен боб, червен боб, шарен боб (райкин боб)
250 гр. бял боб
1 глава кромид лук
1 глава чесън
2 моркова
1 домат
2-3 сухи люти чушки
клонче чубрица
2-3 стръка джоджен
1 стръкче целина
1 супена лъжица червен пипер
сол на вкус
4-5 супени лъжици олио









































































































Приготовление:


* Накиснете фасулените зрънца за 1-2 часа за да се подготвят за варене.
* Изхвърлете водата от накисването и налейте повечко студена водица, като за чорбица.
* Към вече почти уврелия боб добавете олиото, клончето чубрица, нарязаните моркови, обелените лук и чесън по желание цели или накълцани, лютите чушки и наситнения стрък целина.
* След 10 минути добавете целия домат, почистен от дръжката и посолете.
* След като домата омекне и си пусне сока, сипете магданоза и накъсайте листенцата на джоджена.
* Сервирайте чорбата докато е топла с комат домашен хляб, чаша червено вино, много люти чушки и кромид лук.
* Прекрасна рецепта за Бъдни вечер.

Да ви е вкусно!














































































Бобената чорбица сготвих след като четох ето този прекрасен разказ:

Чорба от греховете на отец Никодим

АВТОР: ЕЛИН ПЕЛИН 

      Днешният ден, макар и обикновен делничен ден, беше великолепен. Някак празнично се разстилаше небето, някак празнично светеше слънцето, нещо молитвено имаше в тишината на гората, в набожния напев на чешмата. Нещо смирено имаше в походката на черния котарак, който замислено мина през двора и бавно се качи на чардака. 
     Ние с отец Сисой седехме до масата под сянката на лозата и се радвахме на тоя хубав ден. Пред нас далеко долу се разстилаше зелената равнина на полето, заградено със синкавите силуети на планината и на нейните верижни гористи разклонения, които смирено бяха възправили обли върхове към небето, сякаш се молеха.
 
     Отец Сисой, облегнат на пейката, бавно и спокойно местеше с хубавите си пълни ръце зърната на кехлибарената си броеница и унесено мълчеше.
 
     През двора премина, запасан с бяла престилка и със съдове в ръка, глуховатият магер.
 
     Отец Сисой му кимна с ръка.
 
     - Готово ли е, готово ли е -  викна му високо и отчетливо той, извади от джебчето на кадифения си колан часовника и го погледна.
 
     - А-а - ще бъде - отговори магерът, направи знак с ръка да имаме търпение и като не дочака друг въпрос, тръгна към магерицата.
 
     Усмивка, сияеща от доброта, озари лицето на отец Сисой.
 
     - Знаеш ли какво ще ядем - обърна се към мене той.
 
     - Пак някоя съблазън си приготвил, отче - рекох аз, като посочих с очи шишето вино, което се изстудяваше в коритото на чешмата.
 
     Това шише, когато стоеше там, всякога предвещаваше нещо по-особено за обяд. Гювеч, някоя люта овнешка яхния, печено пиле или шишкебап.
 
     - Не - каза отец Сисой, като положи ръце на масата. - Днес ще ядем нещо просто само по себе си, но пълно със значение. Днес ще те гостя с чорба от греховете на отец Никодим.
 
     Погледнах го учудено и похвално за хубавата шега.
 
     - Не се шегувам, любезни - каза отец Сисой и наведе умислено глава. - Казавм самата истина - днес ще ядем чорба от греховете на отец Никодим. Ето, година вече става, откак, царство му небесно, почива бедният там в манастирските гробища под дюлата, която сам бе садил и отгледал. Скромността му в живота спомогна скоро да се забрави името на тоя добър човек, чиято душа е живяла в страх пред бога и в стремление за райските блага, като се е бъхтала в безпокойствие.
 
     Заварих го тук година преди смъртта му, остарял, но запазен, здрав и як. Като че ли сега виждам да минава през двора неговата едра, висока, права, широкоплещеста фигура, която не можеше да влезе в черковната врата, ако не се понаведе. Той вървеше тежко, бавно и важно като патриарх. В неговите широки кръгли очи, над които се надвесваха като лозници гъсти вежди, имаше загадъчен, странен и чуден поглед, който не отговаряше на силата, що излъчваше неговата осанка. Сутрин, когато излизаше от сянката на своята килия и спираше пред черковната врата да се прекръсти, по широките му плещи, върху които се опъваше обезцветеното му старо расо, слънчевите лъчи падаха като въз хребета на някоя планина. И мене, боже, прости ме, всякога ми се струваше, че на тоя човек не подобава да се моли, защото изглеждаше по-силен от всички грехове, срещу които не трябваше да вдига пръсти, събрани за кръстене, а сключени в юмрук.
 
     Отец Никодим живееше самотен в малката си стаичка и не пожела да общува с мене. Хранеше се сам, редовен и точен бе на всички служби, на утринните и вечерните. С любов и старания той отглеждаше цветята в градината и особено обичаше белите рози, от които тук е насадил различни видове. През хубавите майски утрини, когато тия рози нацъфтяваха и дворът сякаш се изпълваше с малки бели ангелчета, отец Никодим слизаше между тях, дълго се разхождаше, миришеше ги и откъсваше само една. Интересно бе, че тая роза всякога намираха оставена на пейката зад манастирската ограда, гдето се простира най-хубавата ливада. Днес вече знам, че тая странност не е била без значение, макар и да е забулена в тайна.
 
     През хубавите пролетни и летни дни отец Никодим повечето време прекарваше с въдица покрай реката. Това беше неговата страст. И азне вярвам да има по-голям ловец на пъстърва риба. Той скиташе из сенчестия дол покрай реката, провираше се из гъстака, който покрива бреговете й, катереше се по големите обли камъни, зеленясали от векове, и не знаеше умора. В такива дни той пропущаше вечернята. Но много хора са го виждали, че като чуе камбаната, оставя въдицата, изправя се и се кръсти, докато звънът заглъхне.
 
    Отец Никодим бе дошъл в манастира още младеж, на двадесетгодишна възраст, и си е бил все такъв чудак. Много пъти са му предлагали да стане игумен, но той смирено е отказвал.
 
    Сега той почива успокоен под своята дюла, която е навела над него кичестия си храст, отрупан с млад и зелен още плод. А ние ще ядем чорба от неговите грехове.
 
    Отец Сисой се усмихна мъдро, повдигна ръце, за да се дръпнат дългите ръкави на расото му, и продължи
 
    - Вчера в дъното на едно скрито долапче в килията на отец Никодим, която сега е празна, се намери едно гърне, пълно с фасул, захлупено с молитвеника на покойния. Всяко зърно поотделно бе завито в книжка.
 
     Върху първата бяла страница на молитвеника пише...
 
     Отец Сисой извади от пазвата си малка, със стара подвързия книга и прочете За всяко мое прегрешение, с дело или с помишление, оставям тук  по едно бобено зърно - черно за непростимите и бяло за тия, които хвърлят душата ми в съмнение и мисълта ми не може да разграничи грях ли са, или не. За черните пред бога се разкайвам дълбоко, за белите се моля за прошка.
 
    Отец Сисой затвори книжката, сложи я на масата и извади от джеба си една кърпа, в която бе увито нещо. Като я разви, той изтърси от нея на масата цял куп малки смачкани книжки, които се пръснаха от въздишката му.
 
    - Това са книжките, с които бяха обвити фасулените зърна. На всяка от тях е написан греха, който отец Никодим е сторил. Прочетох ги едно по едно и виждам, че душата на бедния монах може би се е терзала напразно и че бог милостив е приемал молитвите му с блага и добродушна усмивка. Нека прочетем някои
 
     Спомних си за светския живот и за младостта си. Спомних за любовта си, която стана причина да постъпя в манастира. Спомних за тая, която обичах, и за белите рози, с които тя обичаше да се кичи - черно зърно.
 
     За спомен на нейните бели рози насадих в градината три - черно зърно.
 
     Върху пейката на ливадата зад манастира оставям всеки ден всеки ден по една бяла роза за тоя, който я намери. Нека й се радва една непозната душа, както се е радвала някога тя - бяло зърно.
 
     Една мисъл не ми дава мира - защо избягах от живота. Спасих ли себе си, или се погубих - бяло зърно.
 
     Като спасява човек душата си, не погубва ли тялото си - бяло зърно.
 
     Мисля и не знам кое е върховното в човека - душата или тялото. Не са ли те всъщност неразделни и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото - бяло зърно.
 
     И тъй, във всички написани книжки, пущани в гърнето, бяха отбелязани не сторени грехове, а спомени от младини, мисли, които са раждали съмнения, и съмнения, които са мъчили душата на покойния отец Никодим.
 
     Като прочете книжките, отец Сисой ги прибра грижливо, уви ги в кърпата си, турна ги в джеба и като ме погледна въпросително, каза
 
     - Какво нещо е човек!
 
     - Черно зърно - отговорих аз.
 
     - И черно, и бяло - усмихна се отец Сисой.
 
     В това време магерът почна да нарежда масата, защото беше вече обед, и донесе една голяма паница с димяща и ароматна чорба от фасул, която бе прошарена от бели и черни зърна.
 
     - Ето, тая чорба е от греховете на отец Никодим. А пък виното, което се изстудява там, рекох да пием за бог да прости на добрия монах - каза отец Сисой и ме покани да обядваме.

Няма коментари:

Публикуване на коментар